1973
“Българите ще имат всичко, ако само имат
силна воля, любов към отечеството и към свободата си, силна десница и бистър
ум”
Любен Каравелов
Българският
месианизъм е жив !
Мастити
литературни критици и историци доскоро ни убеждаваха, че въпреки и голямо име в
българската литература, Теодор Траянов няма свои последователи и си остава
самотен ствол в българската култура. Притиснати духовно и унищожавани като
национално самосъзнание, нямахме право на национална гордост. Затова
визионерството и месианизмът на Теодор Траянов трябваше да потънат в забвение.
“Български балади”, “Романтични песни”, “Освободеният човек”, да са литературен
факт, но не и културно присъствие. Но ето, че времето отново извика Теодор
Траянов на живот.
Писани
във време на фактическа окупация на Царство България от съюзническите войски на
Антантата през 20-те години на ХХ-ти век, великобългарските стихове на Траянов
спомагат за извисяване на българския дух и подготовката му за духовен полет през
следващите напрегнати десетилетия. Теодор Траянов остави следовници. Един от тях
е младият русенски поет – Иван Митев, който дири опора през днешното
“небългарско” време в исконните български прояви на духа - гордост, виталност,
арийско чувство за отговорност пред времето и поколенията. И вярва в българската
пътеводна звезда, в неумолимата и желязна българска воля за живот, завещана ни
от дедите и оставяща ни довек като самобитен, уникален и универсален народ.
Ти помниш ли брате Великата
степ?
Там дето някога ние със
теб,
Препущахме диво под таз
синева,
Омаяни с мириса на Емшан
трева.
А чучулиги високо над
нас
Пееха своята песен в
захлас.
Вятърът галеше нашите
лица.
Радост изпълваше наш`те
сърца.
А помниш ли огъня в нашия
стан
И песните бойни, що пеехме
там?
Вълкът ни припяваше с песенен
вой
Кумир и побратим на всички бе
той.
И в миг ни спохождаха мъдри
царе
И воини чутовни от бранно
небе,
Що вечно живеят под Стожера
златен,
В прегръдка на Севера тих,
необятен.
Да бяха тогава мъжки
времена,
И Думата мъжка беше
канара.
На Слънцето горди бяхме ний
чада,
Народ-господари, наш беше
света.
Но тогаз държеше Кан от род
велик,
На алпи безсмъртни, със ангелски
лик,
Що Тангра послал е с любов да ги
води,
Най-мъдри и силни пред всички
народи.
Да това било е – приказка
една....
Но иди на Мадара, свята
планина,
Там де по Твирем скалата
проговаря,
Там де в полунощ небето се
отваря
Там де до земята спущат се
звездите
и в съня си ще чуеш гласа на
дедите.
Ще посрещнеш с песен идващия
Ден,
Ще си спомниш кой си, два пъти
роден.
Боили петдесет и двама,
единни в неравна борба,
препречихте пътя към
храма
на скверна изменна ръка.
Титани на своята вяра,
чиготи на чест, име,
род,
обречени с клетва
прастара
на Тангра и
своя народ.
В окови, с лице към
дръвника,
посрещнахте гордо
смъртта
и Слава на Тангра
извикахте
Не хора, а Свръх-Същества
!
Че Тангра – това е
Небето,
Земята, живот, светлина
И огън, трептящ във
сърцето,
и мълния, зов за борба.
Безбожен и дързък
тиранът
и Вашия род покоси.
Не с вяра, а с кървава
рана
страната ни горда язви.
След робства, теглила,
неволи,
проклятие дебне до днес.
Народът ни пак е в окови
без вяра, и гордост, и
чест.
О, Тангра, Велики, прости
ни!
Ний спомнихме твойте
чеда,
Кръвта им е в нашите
жили,
бушува, зове за борба !
Босилеград
на
българите от Западните покрайнини
безмълвен, горд стърчи
Дукат,
а Драговищица смълчана
тече под синкав полумрак
Със скромно и приветно
име
спотайва се там малък
град.
За него трепетно мълвиме
Това си ти – Босилеград.
Ти бе без слава и херои
в неплодородна планина,
но в тежък час чадата
твои
превърнаха те в
твърдина.
Във дни с надежда и
неволя,
под сянката на чужд
хомот,
България е наш’та
воля
и наша жажда за любов.
Съзираме далечината –
синеят родни планини,
а долу се черней
браздата,
която още ни дели.
Проклета да е таз
раздяла,
зачерни родната земя,
но тя в сърцата ни е
цяла,
ний българи във
вечността.
От дълбините на народа,
във безнадежни времена,
срещу световната прокоба
поведе своята борба.
Като Христос и
Заратустра
Ти беше бляскава звезда.
Живя с победния им
устрем,
остави огнена следа.
Със шепа предани другари
делеше тежката съдба.
И залъка , със пот
изкаран,
И съкровената мечта.
Че можем, в тоя свят
обречен
Да вдигнем Огнения знак,
Да възродим Завета вечен,
Да пръснем ледения мрак.
На еднокръвните си
братя,
Язвени с гибелни лъжи,
Ти върна вярата в
сърцата
В Отечество и прадеди.
Дванадесет години славни
Царува мъдро в труд и
бран,
Но бяха силите неравни
Срещу сатановата сган.
Връхлитат ни безумства
нови,
Но жив си в нашите
сърца.
Кръщаваш с огнен дух и
слово
На Тангра личните деца.
на
Йордан Вълчев
Привет, Ювиги ! Със
десница
Отдавам чест на род
чутовен.
В сърцето ни една
искрица
Гори то вечния ти огън.
След триумфалната победа
Седиш тържествено на
стреме
И с чаша във ръката
гледаш
Напред – в пространство и във
време.
Да, таз чаша е съдбата,
Различна – сладка и
горчива.
Но силна с Тангра е
душата,
Със Вярата – водата
жива.
Но Кой си? Исперих
сполучил,
да сбъдне волята свещена
?
Хилядолетен кръг
заключил
Дошъл в земята си
прадревна.
Или си Тервел
благороден,
Простил врага – същ
християнин,
Спасил Светия кръст
господен
От агарянския душманин.
Или си Крум Каран
Страшника,
Събудил някогашен
спомен.
Една България Велика,
Възкръснала за миг
гръмовен.
Да, ти си воинът
безсмъртен
На Тангра и на Свободата
И в робския ни свят
безпътен
Бъди ни Херос на
борбата.
материалите
подготви :
д-р
Атанас Ганчев
юли 2002 година