ГОТИТЕ НА ТЕРИТОРИЯТА НА ДНЕШНА

ГОТИТЕ НА ТЕРИТОРИЯТА НА ДНЕШНА БЪЛГАРИЯ

проф. д-р Хервиг Волфрам

(Превод: Ради Панайотов)

Доклад, изнесен от проф. д-р Хервиг Волфрам на семинара на Балканската медийна академия на 04.10.2002 г. в СУ “Св. Климент Охридски”, публикуван в сборника “Готите и старогерманското културно-историческо присъствие по българските земи”, съставител акад. д-р Росен Милев, издател “Балканмедиа”, София, 2003 г.

Проф. Волфрам е бил дългогодишен директор на Института за австрийски исторически изследвания към Виенския университет. Там той преподава средновековна история и е считан за един от най-изявените познавачи на историята и културата на готите. Той е автор на меродавния за историческата наука труд “Готите” (Мюнхен 1979, последно издание 2001), преведен на множество европейски езици: италиански (1985), английски в САЩ (1988), френски (1990) и руски (2002). Понастоящем “Балканмедиа” подготвя издание на български език.

Ако историята на тракийските готи и тази на готите в Тракия бъде извадена от общата история на готите, няма да остане нищо, резултатът ще е равен на нула. Би било все едно историята на Каролингите да бъде зачеркната от европейската история или тази на Бабенбергите - от австрийската. Тази теза не е преувеличена, тъй като почти всичко готско, което под каквато и да била форма е придобило по-ясни очертания, е възникнало на територията на днешна България. Ако от историята на готите извадите, примерно, само готския превод на Библията, направен от Вулфила (311 - 383 г.; бел. прев.), издигането на Аларих I (395 - 410 г.; бел. прев.) за крал и възникването на вестготите, както и Свищовското кралство на Теодерих Велики (455 - 526 г., от 471 крал на остготите; бел. прев.), не би имало галско-испанско кралство на вестготите, нито италианско кралство на остготите със столица Равена, нито пръв превод на Библията на неантичен език. Не би имало също и готски заемки в славянските езици, в днешния баварско-австрийски диалект, нито дори думата “deutsch” (немски). В края на краищата, не би имало и писана готска история, тъй като Йордан(ес), авторът на запазената до днес “Гетика”, произхожда от Тракия.

Ако продължим нашата небивала готска история на Тракия, то и в 376-та и през следващите години в Римската империя нямаше да са дошли никакви готи. В действителност обаче едва тук тервингите, или везите, и гревтунгите, или остроготите, са станали готи, чиято история ние познаваме. Наистина, всички тези народи са знаели, че са и готи, но едва след стъпването на десния бряг на Дунав те навлезли в римска територия, която вече не допускала никакви по-особени готски имена, а след Константин Велики (ок. 285 - 337 г., император от 306 г.; бел. прев.) се е наричала ripa Gothica (Готски бряг; лат. ripa - бряг на река, рядко морски бряг; бел. прев.). Същата била устроена като укрепена гранична организация, която навлизала в дълбочина и обхващала днешна Северна България и Добруджа. Тук тервингите идвали, когато “купували”, тоест когато въртели търговия с римските caupones (лат. ханджия, механджия, кръчмар; презрит. търговец; бел. прев.), когато проявявали готовност да постъпят на римска военна служба, militon (лат. войник, служа като войник; бел. прев.) или когато просто търсели услугите на бръснар, capillon. И тук те всички били считани за готи. С нахлуването на хуните и бягството на севернодунавските готски народи в(ъв вътрешността на) Римската империя се засилило тяхното “готизиране” от страна на римляните. Те всички трябвало да преминат през организацията на ripa Gothica, вследствие на което изоставили специфичните си имена и всъщност едва на днешната българска земя станали готи. Римският летописец Амиан Марцелин, починал малко преди 400-та година и съвременник на събитията, си служи с език, който вярно пресъздава това развитие. Изненадващият резултат е, че в Тракия е започнала не само романизацията на готските народи, а преди всичко тяхната етногенеза като готи, които като извънримско наследство приели конната култура на източните гревтурги.

Историкът може да си позволи да шокира, за да го слушат, разказвачът трябва да излага всичко по ред, за да не обърква. Ако човек иска да бъде и двете в едно лице, то трябва да се постарае да изложи един добросъвестно структуриран разказ. Разбира се, трябва да се подбира и сбива.

Нашата история започва с годината 238-ма, тъй като от страната на Долния Дунав стари варвари, начело с един нов народ, нахлуват в Римската империя. Старите народи са от дако-сарматски произход, сред тях особено бастарни и карпи; новият народ са готите. Но римляните ги възприемат като скити и това си има своето основание, защото преселилите се през II век от областта на долното поречие на река Висла гутони се приобщили към евразийските степни народи по култ и начин на живот. Ако не бяха налице имената на предводителите и библейският готски език, изобщо не бихме означавали тези готи като числящи се към народите от германското езиково семейство. Още от своето начало те се характеризират с една диференцирана полиетния. Така както не само германски, но и негермански готи, галинди други балтийски (или балтски? - от балти; бел. прев.) народи са се преселили от областта на река Висла в Украйна, така до Черно море те са абсорбирали в себе си най-различни етноси, а не само индоевропейски народи. И тези способности те са запазили на територията на Римската империя. С десет народа Теодерих Велики потеглил към Италия, с десет народа вестготите се преселили в Южна Франция и Испания. Един вестгот с тракийски произход се е казвал Беса, същото име е носел и един тракийски гот, който се е биел като втори по ранг под предводителството на Велизар(ий) през 535 - 546 г. в Италия. И двамата са назовани по името на тракийското племе беси.

Но да се върнем обратно към средата на III век. През пролетта на 250 г. три военни колони, идващи от молдавско-мунтенската област, настъпват в римска територия. Цел на нападението са провинциите Дакия и Мизия, включително и Тракия, които в един многогодишен военен поход биват опустошени. Акцията е под предводителството на готския крал Книва, който разполага с по-големи от просто примитивни познания по тактика и стратегия. Неговата власт функционира толкова стабилно, че той може да понася загуби и поражения, без хората му да се разбягват начаса. Книва се прехвърлил през Дунава от днешния Целею към Ескус (Гиген), направил завой наляво и се спуснал надолу по течението в Долна Мизия. Не по-рано от пролетта на 251 г. Книва поел по обратния път. Император Деций и неговият син Херений се опитали да отрежат пътя му. След някои начални успехи в разгара на лятото на 251 г. войската на римляните се натъкнала на основните сили на готите при Абритус (Хисарлък) в близост до днешния Разград. Книва примамва своя противник в трудна за ориентиране блатиста местност, той обаче изглежда я познава добре. Готите обкръжават римската войска, Деций и синът му загиват. Неговият приемник е принуден да остави готите да си заминат с богата плячка от хора и имущество.

С това е достигната една кулминационна точка, но далеч не и края на първото готско нападение. Нашествията скоро обхванали целия Балкански полуостров и Мала Азия, та дори с кораби готите и техните съюзници навлезли дълбоко в Егейско море. Едва император Клавдий II победил готите през 269 г. в най-малко две големи битки, едната от които се е състояла на границата между Южна България и Гърция, а другата - при сръбския днес град Ниш. Тези успехи донесли на императора присъдената за първи път триумфална титла Gothicus (Готски), титла, която същевременно е изобщо най-старото свидетелство за името готи. Опирайки се на успехите на своя предшественик, на император Аврелий (270 - 275 г.; бел. прев.) му се удава да нанесе толкова решително поражение на готите северно от Дунава, вероятно в днешната Мунтения, че единството на този народ се загубило завинаги. Но в същото време императорът изоставил Траяновата Дакия и открил за готските, вандалските и сарматските народи една важна територия за експанзия. С изоставянето на единствената римска провинция северно от Дунав се изтеглили и военните сили и администрацията. Местното романизирано население останало в тези земи и романизирало новите господари. Към това се добавя и фактът, че още през 260 г. предците на Вулфила били отвлечени от малоазийската област Кападокия и закарани в земите северно от Дунав. С това в тях дошли християни, които, ако си послужим с езика на един само малко по-предишен източник, “направили господарите си свои братя (в Христа)”.

Успехите на Аврелий създали възможност за пълното възстановяване на укрепленията по Долния Дунав. Без особено значение било, че готски дружини се намесвали в борбите за престолонаследието след провала на тетрархията. В крайна сметка Константин Велики победил своите вътрешни и външни противници и дори, следвайки Аврелий, преминал в контранастъпление и към частично повторно завладяване на левия бряг на Дунава.

До настъплението на хуните през 375/76 на днешната българска територия са се виждали готски търговци, които се мъчели да компенсират всеизвестния недостиг на храни северно от Дунава чрез продажба на роби и други варварски странности. Виждали са се и готски елитни отряди като части в римската войска, които на римска територия са се държали толкова добре или зле, колкото и всички войници от късноантичните армии. Западните готи, които се самоназовавали вези, т.е. “добрите”, но от другите получили името тервинги - “горски хора”, развили една нюансирана държавност, която копирала Римската империя и по отношение на това, че езическата висша класа преследвала християнските нисши слоеве. Във всеки случай Римската империя разполагала до 376 г. със законовото основание да действа в областта на Долния Дунав.

Хунското нашествие, което сполетяло равнините северно от Дунава през лятото на 376 г., променило всичко. Ориентираната към Рим държавност на тервингите се сгромолясала. Те и техните източни съседи, остроготите или гревтургите, доколкото успели да се спасят от хуните, потърсили заедно или поотделно своя път из Римската империя. Земята, която трябвало да приеме далеч преобладаващото мнозинство бежанци, които съставлявали цели народи, била днешната България, също и Тракия, включително Североизточна Гърция и европейската част на Турция.

Преди това, през 367/69 г., император Валент (364 - 378 г., издигнат за съимператор от имп. Валентиан I, 364 - 375 г.; бел. прев.) е нападал дунавските готи от северната страна на реката, а през 376 г. е позволил приемането на съюзения с него готски княз Фритигерн и неговите хора. Но той не взел насериозно грозящата опасност, а си позволил една от обичайните войни с персите. В крайна сметка той и неговото обкръжение трябвало да разберат, че границите на империята по Долния Дунав са сериозно застрашени, а готите в Тракия трябва да бъдат вразумени. Но Валент все още ги подценявал, въпреки че събрал огромна войска, за да я разположи на 9 август 378 г. при Адрианопол/Едирне. Увереността на императора и неговото обкръжение в победата им изиграла лоша шега. Императорът се отказал от използването на западните елитни части, които вече се намирали в Северозападна България и там били преживели един нов вид конна атака от страна на източните готи. Така и Фритигерн могъл да събере не само своите пехотинци тервинги, но спечелил на своя страна като съюзници и гревтунгско-алано-хунски конни части. С помощта на последните край Адрианопол му се удало да извърши обкръжаващ маньовър. Обкръжената от всички страни римска армия била унищожена, а с нея загинал и императорът, неговите генерали и не по-малко от 35 командири от ранга на полковници. Битката при Адрианопол е окачествена като големия обрат в европейската военна практика. Смята се, че с нея започва 1000-годишното господство на рицарите.

Но Фритигерн не могъл да превземе нито Адрианопол, нито Пловдив, а едно настъпление към Константинопол било по начало обречено на неуспех. Единствения си успех готите постигнали при Стари Никюп (Nicopolis ad Istrum), чийто гарнизон капитулирал. Но в градовете се намирали не само богатствата на римляните, а преди всичко храните, от които готите се нуждаели така спешно. Макар и победител, готският народ отново започнал да гладува. Но едно нещо успели да постигнат готите чрез битката при Адрианопол: с нея започнала промяната на римската политика спрямо принадлежащите към империята варвари. След още четири години на опустошения император Теодосий Велики (347 - 395 г., император от 379 г., през 394 г. за последен път обединява Източната и Западната Римска империя; бел. прев.) сключил на 3 октомври 382 г. договора с вероятно най-тежките последствия от всички договори, сключвани с варвари в римската история. Точните клаузи на този foedus от 382 г. не са известни; все пак той може би е съдържал следните точки: Първо, готите станали поданици на империята, но останали gentiles (чужденци, варвари; бел. прев.) и като чужденци нямали connubium (право за сключване на брак; бел. прев.) с римляните. Второ, готите получили освободена от данъци земя за заселване, предимно в областта между Дунав и Балкана, макар и не собственост според римското право. Трето, наистина предоставената земя останала римска територия, но готите се считали за автономни. Четвърто, готите били задължени да оказват въоръжена помощ на римска служба, при което техните племенни вождове получавали само подчинени военни части. Пето, готите живеели “под един покрив” с provinciales (жителите на римските провинции; бел. прев.) като страни по договор, което намеква за римската практика на военно разквартируване и очевидно не е било предвидено за постоянно. Тяхното обезпечаване и изхранване е трябвало да се осигурява от предоставената им земя, но не е ясно дали те самите е трябвало да я застроят и обработват; едно решение, което при всички случаи не би имало голямо бъдеще, но със сигурност се е различавало от по-късните галско-италиански постановки. Шесто, на готските федерати са се полагали ежегодни парични средства с неизвестен размер.

Като нещо положително била отбелязана надеждата на императора, че готите като страна по договора ще вземат пример от доброто поведение на хората на Вулфила и другите “по-рано приети (римски) готи”, а освен това ще засилят значително военния потенциал на дунавската граница. Трябва още да се каже, че първото готско преследване през 348 г. е прогонило Вулфила и неговите привърженици от страната, след което те са били приети от сина на Константин - Констанций II (317 - 361 г., от 353 г. едноличен владетел, толерирал арианството; бел. прев.) и заселени в Северна България. Тук Вулфила и неговите помощници превели Библията на готски. Тук Вулфила бил не само епископ на готите, но и етнарх (гр. вожд на народ, племе; управител на провинция; бел. прев.) на своите хора. Тук Вулфила учел и проповядвал не само на своите готи, а и за местното население на латински и гръцки и сред тях намерил благодарни ученици. Той присъствал на няколко големи църковни събора и е починал вероятно през 383 г. в Константинопол при един от тях. Кредото на готския епископ е предадено от историята и сочи едно некатолическо схващане за Светата троица. Вулфила изповядвал вечния Бог Отец, родения и сътворения във времето Бог Христос и Светия Дух, който не е Бог, а Божествената сила на Сина. През V век това разбиране било заклеймено като арианство, а и днес се говори за готското арианство. Това наименование сигурно е само отчасти вярно, още повече, че източната част на империята и не на последно място всички императорски особи с техните имперски епископи в Константинопол през IV век повече или по-малко са били радикални ариани и са предавали своята вяра на новите народи. Във всеки случай готите от Мизия са били тези, които докъм 395 г. са създали базата, от която е изходила така успешната мисия във вътрешногерманските земи. Северна България е тази, където са положени основите на германското християнство. В началото били достигнати само другите “готски народи” - остроготите, гепидите и вандалите, след това по-голямата част от тогавашната Germania, така че самият франкски крал от династията на Меровингите - Клодвиг - се разминава на косъм с това да стане арианин. Така писах през 1990 г.; междувременно се убедих, че той действително е бил арианин, преди да приеме католическо кръщение малко преди 500 г.

Приблизително десет години след договора със световно значение от 382 г. в Тракия се случва едно второ събитие, оказало широко влияние и служещо за пример. По-скоро през 391, отколкото през 395 г. тракийските готи и многонационални преселници с предимно готско потекло издигнали за крал балта Аларих I, и то като монархически крал, когото дунавските готи досега не са познавали. Наистина, преди по-значителни решения Аларих е трябвало да пита представителите на своя народ; спрямо времето на Фритигерн нищо не се е било променило. И след 395 г. наследниците на тервингските князе не са се отказали доброволно от задължението и правото да съдействат при формирането на плменната политика. Но постепенното централизиране на властта и изтласкването на самостоятелното господство започнало с Аларих I.

Дали обаче римските съвременници забелязали зад това една качествена промяна в институционалния статут на Аларих? Действително, балтът бива сравняван с Брен и гигантите (Брен - келтски вожд, предводител на галите, завзел Италия през 390 или 387 г. пр. н. е.; друг Брен предвождал галите, нахлули в Македония през 278 г. пр. н. е.; бел. прев.). Той е tyrannus Gethicus, “господарят и победителят на траките” и техния митичен цар Рез(ос) (цар на Тракия, участник в Троянската война на страната на троянците; бел. прев.), съюзник, “обърнал е също в бягство много императори”; все данни, които въпреки поетичната си окраска, го поставят над един обикновен варварски вожд. Особено ценно в тази връзка е свидетелството на гърка Олимпиодор, чието познаване на варварските институции се основава на лични проучвания на писмени източници и собствен опит. По повод едно пратеничество при хуните (за монархията на Атила все още вещаели само звездите) той открил при тях едно множество от старейшини, подчинени владетели и предводители на подгрупи, които той назовава rhix. По същия начин той именува един панонски готски княз. Противно на това фрагментите на Олимпиодор не съдържат нито едно място, където да е използван изразът rhix за водача на някоя голяма племенна група. Който владее някое племе, фила, той е племенен владетел, филарх, или се нарича хегемон и с това е легитимиран като притежател на всеобщо поръчение за упражняване на власт. От Аларих I до Валия (вестготски крал от 415 до 418 г.; бел. прев.) всички готски монарси носят или означението филарх, или хегемон. Но същите титли получава и Гундахар, който е успял да се наложи като бургундски самодържец спрямо множество по-стари крале. Терминологията на Олимпиодор допуска само заключението, че той или е схващал всички племенни владетели от Аларих I до Валия като монархически крале, или никого от тях. Разлика в ранговете той не е направил.

Готите създавали впечатление по-скоро като една единствена фила под властта на единствения филарх Аларих и били оформили едно кралско следовничество, изградено по десетичната система, станали “готите на Аларих”.

От всички видове кралства извън границите на Римската империя кралството на римска земя се е отличавало чрез своята както фактически, така и правно задължителна връзка с една регионална или с всеобщата длъжност на пълководец. Аларих е бил не само първият гот, но изобщо и първият германски крал, който е станал полководец на редовна римска армия. През късното лято или през есента на 391 г. готите и техните съюзници напуснали севернобългарските си поселища и настъпили през Балкана на юг. Предводител на това начинание бил мизийският, но роден още пҐ на север от Дунава гот Аларих. С това за първи път от 382 г. договорът между Теодосий и готските федерати бил нарушен. Отначало римските войски търпели тежки поражения, докато Теодосий не възложил на имперския пълководец Стилихо борбата срещу Аларих. Стилихо (Флавий, вандал, тъст и пълководец на император Хонорий Флавий, 384 - 423 г.; бел. прев.) победил готския крал през 392 г. като обкръжил неговите войски, но по заповед на императора и след сключване на договор трябвало да освободи враговете. С това двамата контрагенти започнали онази игра на котка и мишка, колкото уморителна за читателя или слушателя, толкова възмутителна за съвременниците, която трябвало да се повтори още четири пъти до 402 г. включително. И до днес се говори за предателството и продажността на Стилихо, за липсата на дисциплина и подкупността на неговите войски. (Стилихо е екзекутиран през 408 г. по заповед на император Хонорий по обвинение в държавна измяна. бел. прев.)

Но всички тези разсъждения изхождат от неправилната предпоставка, че римската политика в края на IV век още е съдържала опцията, че е било в неин интерес да унищожи една принадлежаща на империята армия на федерати. А такива са били станали тракийските готи, не нашественици, а военни части от римската армия. Те можели да вдигат бунтове, за да се пазарят за по-добро заплащане, но не били външни врагове, които следвало да бъдат унищожавани. Съвсем логично Аларих и неговите вероятно 20 000 бойци последвали войската на източноримския император Теодосий, когато през 394 г. той търсел начин да потуши с оръжие узурпацията на властта от гала Евгений. Аларих ги предвождал, но не получил нито самостоятелен отряд, нито римска военна длъжност. На 5 и 6 септември 394 г. Теодосий победил узурпатора; битката се състояла при един ляв приток на река Изонцо на днешната словенско-италианска граница. Готите понесли ужасни загуби, но като цяло християнската източна армия победила езическата западна армия. Битката при р. Фригидус била решаваща и за налагането на християнството в Римската империя, и то на католическото християнство, а готите ариани от Тракия имали меродавен дял в това. Когато няколко месеца след това, на 17 януари 395 г., Теодосий починал, Аларих и хората му - изворите вече ги наричат Аларихови готи - се почувствали необвързани от никакъв договор повече. Най-напред те се върнали в Мизия, взели със себе си своите съплеменници и започнали своя дълъг поход през Балканския полуостров, през Италия, където в 410 г. паднал Рим, и накрая към Южна Франция, където възникнало Тулузкото кралство. Аларих надживял само кратко време превземането на Рим; но неговият балтски род се наложил като кралски във вестготското кралство, макар наследниците да не са били от пряка мъжка потомствена линия на тракийския крал основател.

През зимата на 399/400 г. Тракия става арена на бунт на “римски” готи, които били ръководени от римския пълководец от дунавско готско потекло на име Гаина. Докато един военачалник с по-нисък ранг навлиза с готски бойци на римска служба от Мала Азия в Тракия, Гаина се придвижва към Константинопол и превзема града. Тук много скоро готът проявява голяма несигурност: неговата политика е нерешителна, брутална и късогледа. Константинопол е просто твърде сложен за един военен, който въпреки своите високи имперски длъжности, дълбоко в сърцето си е останал един варварин и подчинен и ограничен пълководец. Може би му е пречел и неговият нисък произход. Във всеки случай той не ризбирал столичния живот. Искането на убедения арианин, на неговата религиозна общност да бъде предоставена една католическа църква в града, се натъква на силната съпротива на Йоан Златоуст (350 - 407 г., църковен деятел и учен, патриарх на Константинопол от 397 г.; бел. прев.) и предизвиква негодуванието на населението. Гаина или наистина оставя хората си да ограбват банки, или умишлено е разпространен слух, че той ще конфискува касите на сарафите. Във всеки случай изведнъж императорският дворец пламва. От общото вълнение се развиват улични боеве, от тях възниква паника. Само половината от войските на Гаина, които по брой значително отстъпват на гражданите, са в града. При един опит да обедини двете части Гаина извършва тежки грешки. Тълпата пречи на оттеглянето и спрямо готите започва преследване и лов. На 12 юли 400 г. 7000 от тях нахлули в православната църква на готите близо до двореца. Тук вероятно преди не много дълго време лично Йоан Златоуст е бил идвал, за да проповядва пред тях. А сега готите биват затворени тук и по лична заповед на императора - съсечени и изгорени. Гаина обаче успял да избяга; неговият опит да се установи в Тракия бил осуетен от местното население. След това той пожелал отново да се прехвърли със своите части в Мала Азия, тъй като там можел да разчита на силно готско присъствие. Но варварите не притежавали никакви кораби; преходът им се превърнал в катастрофа, тъй като един друг гот, приемникът на обявения за враг на империята Гаина и негов предишен съплеменник, се появил с една римска флота и унищожил примитивните салове на готите. След това Гаина се насочил на север, прекосил Тракия и се помъчил да се върне в отвъддунавската си родина. До реката го последвали даже римски войници, които обаче при навлизане във варварските земи той наредил да убият.

Най-често може да се прочете, че Гаина е бил заловен и убит от хуните, водени от Улдин. Отношението към римските сподвижници и фактът, че се стига до битки северно от Дунава, навеждат в действителност към едно друго обяснение. Вероятно готът се е опитал “у дома си” да образува една независима държава, която хуните възприели като заплаха. Твърде лесно възвръщенците е можело да се превърнат в притегателен център за покорените готски народи. След като Гаина загинал на 23 декември 400 г., хунско-готската война веднага приключила.

Изтеглянето на готите на Аларих в никакъв случай не означавало, че всички готи трябва да напуснат Тракия. Но броят им бил силно намалял. Нова готизация на днешните български земи започнала след смъртта на Атила в 453 г. и последвалото скоро след това рухване на хунската империя. И предците на готския летописец Йордан(ес) се преместили в Тракия. Противно на това предходното поколение на Теодерих Велики, неговият баща и двамата му братя отишли най-напред в Панония. Те успели да се наложат като водачи само на част от предишните хунски готи. Тези хунски готи в мнозинството си са се формирали от остроготи/гревтунги, но са приели в редиците си и останали в севернодунавските земи тервингски/везски групи. След 456 г. възникнало едно кралство на - както днес казваме - остготите в Унгария. Но още по-голям брой от онези 18 000 войни заедно със своите семейства са се били заселили в Тракия и тук под водачеството на един потомък от рода на Амалите (остготски владетелски род, просъществувал во 535 г.; виж също Амелунги и Амалекиди; бел. прев.) с латинското име Триарий са станали войници на Константинопол. Триарий дал сестра си за жена на алана Аспар, главнокомандващия на источноримската войска. Когато Триарий почива, вероятно още преди 460 г., синът му Теодерих Страбон (Кривогледия) могъл незастрашен да поеме поста на баща си. През 471 г. Аспар бил свален, но Теодерих Страбон се опитал, първоначално с успех, да наследи своя роднина и да направи кариера на римска служба. Когато тези планове се провалили, Теодерих Страбон се оттеглил в Тракия, събрал там една остготска войска и през 473 г. бил издигнат от тези войни за крал.

По стара, макар и не непременно добра средноевропейска традиция, краят на Западната Римска империя се отъждествява с издигането на Одоакър (433 - 493 г.; бел. прев.) за крал в годината 476-та. В действителност това събитие има предшественик по-стар с три години; тъй като издигането на Одоакър за крал и тракийското такова от 473 г. си приличат като две капки вода. Кралството на Теодерих Страбон възникнало на същата конституционална основа. Една римска войска на федерати се е опитвала да наложи своите искания, провъзгласявайки своя генерал за крал. Теодерих Страбон изисквал и бил признат за единствен крал на готите, на който, вземайки поука от хуните, е трябвало да бъдат връщани дезертьорите и бежанците. Освен това той изисквал заселването на неговите хора в Тракия, както и предаването на институционалното и материалното наследство на Аспар. В добавка към това на тракийския крал на готите е била присъдена годишната сума от 2000 златни таланта. Ако тази сума би била наистина изплащана, Теодерих Страбон би могъл да събере с нея огромна войска от няколко десетки хиляди войни федерати. Парите не пристигнали, но на него самия от тази търговия се паднала длъжността върховен главнокомандващ, при което той обявил готовност да потегли със своите хора срещу всеки, с изключение на вандалите. Последните тогава вече живеели в Африка. Ако искали да ги нападат, трябвало да прекосяват морето, от което готите, предвид опита си, би било по-добре да се въздържат.

Големият успех на Теодерих Страбон в Тракия, т.е. в непосредствена близост до столицата на империята Константинопол, бил основната причина за оттеглянето на панонските готи под предводителството на Теодериховия баща Тиудимир. Най-напред отишли в Македония, където Тиудимир починал и Теодерих бил издигнат за престолонаследник като крал. Между 474 и 476 Теодерих изоставил македонското федератско царство и се преместил с хората си в Долна Мизия. Седалище на този втори опит за образуване на царство станал стратегически благоприятно разположеният град Novae - Свищов. Тук Теодерих, синът на Тиудимир, се задържал с прекъсвания до 488 г. Той трябвало да води война на два фронта, която, макар и не винаги кървава, била достатъчно трудна: От една страна ставало въпрос за “признание и интеграция” от страна на управлението на империята, от друга - за борбата против едноименния конкурент Теодерих Страбон. Дълго време той имал по-добрите карти. Неговата войска била нарастнала на 30 000 души, към него се присъединили огромно число войни. Теодерих Велики положително никога през живота си, дори и в Италия, не е разполагал с толкова много войни. За да се пребори със заплахата, император Зенон мобилизира срещу тракийските готи българите. Те произхождат от човешките маси, останали след “фалита” на хунската империя и около 480/81 г. се появили за първи път в тяхната по-късна родина. Все още обаче готите на Теодерих Страбон били по-силни. Но и той смятал трагичното си положение за неудържимо и искал да се премести в Гърция. Съдбата му го застигнала в тракийския град Stabulum Diomedis през късното лято на 481 г. Той умрял от нараняване, нанесено му от подплашен кон.

Освободен от най-опасния си враг и конкурент, Теодерих Велики дал началото на офанзивата срещу Гърция в 482 г. Ужасните опустошения принудили накрая Зенон да сключи в 483 г. желания договор: Потомъкът на Амалите бива въведен в достойнството на главнокомандващ и патриций, през 484 г. бива определен за консул и му били придадени Брегова Дакия и части от Долна Мизия. Теодерих се върнал обратно в Нове, откъдето той тръгнал преди половин десетилетие. Но дали сега наистина искал да води спокоен живот “на границата със Скития”, за което е мечтал някога? Във всеки случай на 1 януари 484 г. Теодерих трябва да е бил в Константинопол, за да встъпи там на 33-годишна възраст suo anno в редовно консулство. Най-късно от тогава той притежава римско гражданство, чрез което неговият род на Амалите станал Флавиев. Най-сензационното действие през неговото консулство било убийството на сина на Страбон. Същият проиграл поста и положението на своя баща скоро след неговата смърт. Той убил своите чичовци и загубил войската, която в по-голямата си част преминала към Теодерих Велики. Деянието, извършено насред улицата вероятно заради смъртта на братята на Страбон, изглежда не останало единственото кърваво отмъщение в живота на Теодерих Велики.

Историческото предание за годините от 484 до 487 е пълно с противоречия, които могат най-добре да се обяснят като политика на Зенон, характеризираща се с конюнктурни люшкания и колебания спрямо неговия най-опасен съюзник Теодерих. И срещу него законният император повикал на помощ българите; още в остготската Равена Теодерих отпразнувал убиването в личен двубой на кана на българите.

От средището на своята власт Нове Теодерих водел преговори с Константинопол и накрая постигнал сключването на договора с тежки последствия, според който “той, след победата над Одоакър, за своите усилия ще властва наместо императора, докато същият дойте там (в Италия)”. В 488 г. остготите на Теодерих потеглили. Броят им се оценява на най-малко 20 000 войни, т.е. общо около 100 000 души, което наистина е близко до действителността. Не всички балкански готи и далеч не всички готи от Тракия се присъединили към похода. Теодерих обаче се постарал да постигне одобрението на възможно най-много представители на своя народ. Той преговарял дори с кримските готи; но те отказали участие в италианската инициатива и си останали в къщи. По същия начин постъпили и много, дори високопоставени готи в Тракия. От тази група произхождали не най-лошите войници, които Юстин (450 - 527 г., император от 518 г.; бел. прев.) изпратил срещу италианското остготско кралство. В борбата между двамата Теодериховци амаловите готи се били разединили; били нанесени дълбоки рани, които дори след половин век не зараствали. Ако много готи отказали да последват крал Теодерих, то от друга страна в похода на готите се включили неготски елементи, като руги и отделни римляни, сред тях дори роднини на императора.

Причините за оттеглянето на Теодерих от Тракия са предадени от историята добре. Кралят на готите не се е виждал в дългосрочен план на висотата на императорската власт. Срещу него работело времето, което е било съюзник на Зенон. Ако Теодерих не успеел или ако не можел да реши икономическите проблеми на своите следовници, което би се свело до същото, то те биха го изоставили и безславният му край би бил сигурен. Все пак, като приел да бъде изпратен срещу Одоакър, той продължавал да служи като обект на Зеноновата конюнктурна политика, но в същото време получил и шанса да не зависи още дълго от императорската хазна. След поне четири напразни опита за първи път възможността за създаване на едно дълготрайно кралство изглеждала досегаемо близка. Тя трябвало да се превърне в най-разкошното, най-бляскавото, макар и не най-дълготрайното кралско образувание на готските народи.

Отново не всички готи потеглили от Тракия. Много от тях били намерили тук една постоянна родина извън готските институции. Един от най-важните подчинени на главнокомандващия Велизар(ий) в борбата срещу италианското готско кралство на Витигий - беше вече казано - се е казвал Беса. Той носел като лично име етнонима бес, както се е казвал един стар тракийски народ. Един друг гот, който в римската войска успява да достигне дори поста върховен главнокомандващ, се е романизирал в Тракия. Той се е казвал Виталиан и през 513 г., в съответствие с длъжността си, която е била натоварена с решаването на религиозни въпроси, се намесва в религиозни спорове. Той е бил силна личност сред големците на Византия; твърде силен в очите на Юстиниан (ок. 482 - 565 г., император от 527 г.), който наредил да го убият.

Готите са дошли в Тракия през 376-та и следващите години като тервинги и гревтунги. Тук тази двойка имена не могла да надживее времето, но тя продължава да живее по особен начин в староисландската/скандинавската песен за битката с хуните. Тук страната на готите се нарича Тирфинг(е)р, Тервинг, и с това носи името на митичния наследствен меч на готите. Същото обаче важи и за трако-скитския Арес-Марс, който е въоръжена с меч инкарнация на народа и страната. Следователно, западните тервинги са били до такава степен приобщени към културата на Тракия, че възприели също и култовите практики и религията. Съвсем други са нещата при източните гревтунги. Затова песента за хуните използва името на гревтунгите по съвсем друг начин: Гревтунгът не е олицетворение нито на наследствения меч, нито на страната, а е една демонично-божествена личност, именно самият Один. Страната на нецарските западни готи се е запазила в паметта на народите като страна с образа на меч; трагичният залез на царските готи от Изтока се персонифицира като гевтунгски войн и става част от северногерманското сказание за боговете и героите.

Напълно невпечатлени от това, както и от събитията в готизираната римска армия и далеч от всякакви образи на герои, живеели и оцелявали християнските готи на Вулфила по северния склон на планината Хемус. Те, Gothi minores - малките, т.е. римските готи, се опълчвали дори срещу готските крале полководци, когато са искали да ги въодушевяват за военни подвизи. Във всеки случай те не са били сред онези, които, ако цитираме историята на готите, са дали съгласие на Теодерих да напуснат родината си. От средата на IV век те населявали днешна Северна България. Но чак във франкската държава от IX век един Валахфрид Страбон (игумен от ок. 808 до 849 г. на бенедиктински манастир на остров Райхенау в Боденското езеро; бел. прев.) например, смятал, че в провинциите на гърците все още живеят готи заедно със скитски, т.е. славянски народи и говорят lingua theodiska (израз, засвидетелстван най-рано през 786 г. и превеждан като “(просто)народен език”, превърнал се постепенно докъм XV век в означение за немския език и етноним на немците - thiudisc, tiutisc, diutisc, tiutsch, teutsch, deutsch; бел. прев.). Това не е препратка към кримските готи, един проблем, който съзнателно пропускам, а към царството на българите от IX век.

С последните два примера напускаме историята на готите в полза на един готицизъм, в полза на една история на паметта за готите. Този готицизъм има дълга европейска история; той продължава да живее особено в испанското и португалското, а също и в австрийското Средновековие; и в шведското - втората корона върху шведския държавен герб символизира готландското Regnum Gothorum (Готско кралство); но живее и във фашистки политически идеологии: така например хърватските усташи са искали да бъдат смятани за готи. Далеч по-безобидно, но затова пък толкова по-силно исторически осезаемо е приравняването през късното Средновековие на готите със знаменития тракийски народ на гетите. Когато съвременната история цитира историята на готите на Касиодор в преработката Ј от тракийския гот Йордан(ес), тя говори не за “Готика”, а за “Гетика” (“De origine actibusque Getarum” - “За произхода и делата на гетите”, завършена през 551 г.; всъщност името на автора е Йорнанд; бел. прев.).

И с това кръгът се затваря. Полиетнията на късноантичната и ранносредновековната Тракия обхваща и готски народи, не малко от които тук са станали тъкмо готи. Много от тях са се присъединили към великите крале полководци Аларих I и Теодерих Велики и са напуснали страната. Но немалък броя останали в нея, в служба на императора достигнали до повече или по-малко високи почести или намерили тук своята родина, където като земеделци или пастири-скотовъдци могли да живеят за своята вяра. Вероятно за тях си е пробило път известие до франкската държава чак през IX век.

гр. Шумен

септември, 2003 г.

DIE GOTEN AUF DEM TERRITORIUM DES HEUTIGEN

BULGARIEN

Prof. Dr. Herwig Wolfram

Vortrag von Prof. Dr. Herwig Wolfram auf dem Seminar der Balkan Media Academy am 4.10.2002 in der Sofioter Universität “St Kliment Ochridski”, veröffentlicht in der Studiensammelband “Die Goten und die altgermanische kultur-historische Präsenz in den bulgarischen Landen”, Herausgeber Akademiemitglied Dr. Rossen Milev, Verleger Balkanmedia, Sofia 2003.

Prof. Wolfram war langjähriger Dierktor des Instituts für österreichische Geschichtsforschung an der Universität Wien, lehrt dort Mittelalterliche Geschichte und gilt als einer der international profiliertesten Kenner der Geschichte und Kultur der Goten. Er ist Autor des Standard-Werkes “Die Goten” (München 1979, neueste Ausgabe 2001), wovon Übersetzungen in zahlreichen europäischen Sprachen vorliegen - in Italienisch (1985), Englisch (1988), Französisch (1990) und Russisch (2002). Eine bulgarische Übersetzung wird gegenwärtig von Balkanmedia vorbereitet.

Zieht man die Geschichte der thrakischen Goten und der Goten in Thrakien von der allgemeinen Gotengeschichte ab, bleibt nichts übrig, ist das Ergebnis gleich Null. Es wäre so, als würde man die Geschichte der Karolinger aus der europäischen oder die der Badenberger aus der österreichischen Geschichte streichen. Dieser Satz ist nicht übertrieben, weil so gut wie alles Gotische, das in irgendeiner Form Gestalt annahm, auf dem Boden des heutigen Bulgarien entstand. Ziehen Sie etwa nur Wulfilas gotische Bibelübersetzung, Alarichs I. Königserhebung und die Entstehung der Westgoten sowie Theoderichs des Großen Reich von Svistov von der Gotengeschichte ab, gibt es kein gallisch-spanisches Westgotenreich, kein italienisches Ostgotenreich mit der Hauptstadt Ravenna und keine erste Bibelübersetzung in eine nichtantike Sprache. Es gibt aber auch keine gotischen Lehnwörter in den slawischen Sprachen, in der aktuellen bayerisch-österreichischen Mundart, ja auch nicht das Wort deutsch. Schließlich gäbe es keine schriftliche Gotengeschichte; denn Jordanes, der Autor der erhaltenen Getica, stammt aus Thrakien.

Spinnen wir unsere gotische “Un-Geschichte” Thrakiens fort, wären auch 376 und in den folgenden Jahren keine Goten ins Römerreich gekommen. Tatsächlich würden aber hier aus Terwingen oder Vesier und Greutungen oder Ostgothen erst die Goten, deren Geschichte wir kennen. Alle diese Völker wußten zwar, daß sie auch Goten seien. Aber erst mit dem Betreten des rechten Donauufers kamen sie in ein römisches Gebiet, das keinen gotischen Sondernamen mehr zuließ, sondern seit Konstantin dem Großen die ripa Gothica hieß. Diese wurde als eine befestigte Grenzenorganisation eingerichtet, die in die Tiefe reichte und das heutige Nordbulgarien und die Dobrudscha umfaßte. Hierher kamen die Terwingen, wenn sie “kauften”, das heißt mit den römischen caupones Handel trieben, wenn sie bereit waren, in römische Kriegsdienste einzutreten, militon, oder einfach den Haarschneider aufsuchten, capillon. Und hier galten sie alle als Goten. Mit dem Einbruch der Hunnen und der Flucht der norddanubischen gotischen Völker ins Römerreich werstärkte sich ihre “Gotisierung” - durch die Römer. Sie alle mußten durch die Organisation der ripa Gothica durch, legten folgerichtig ihre Sondernamen ab und wurden eigentlich erst auf heutigem bulgarischen Boden zu Goten. Der römische Geschichtsschreiber Ammianus Marcellinus, gestorben knapp vor 400 und Zeitgenosse der Ereignisse, bedient sich eines Sprachgebrauchs, der diese Entwicklung getreulich wiedergibt. Das vielleicht überraschende Ergebnis - in Thrakien begann nicht nur die Romanisierung der gotischen Völker, sondern zunächst einmal ihre Ethnogenese als Goten, die als außerrömisches Erbe die Verreiterung der östlichen Greutungen übernahmen.

Der Historiker darf schockieren, damit man ihm zuhört, der Erzähler muß alles der Reihe nach darstellen, um nicht zu verwirren. Wenn man beides in einer Person sein möchte, wird man sich um eine strukturbewußte Narratio bemühen. Allerdings muß ausgewählt und gestrafft werden.

Unsere Geschichte beginnt mit dem Jahr 238, da an der unteren Donauufer alte Barbaren mit einem neuen Volk an der Spitze ins Römerreich einfallen. Die alten Völker sind dakisch-sarmatischer Herkunft, darunter besonders Bastarnen und Carpen, das neue Volk sind die Goten. Die Römer nehmen sie aber als Skythen wahr, und das hat insofern seinen guten Grund, weil die im 2. Jahrhundert aus dem unteren Weichselraum eingewanderten Gutonen sich in Kult und Lebensweise an die eurasischen Steppenvölker akkulturiert hatten. Gäbe es nicht die Namen der Anführer und das Bibelgotische, würde man diese Goten gar nicht als zur germanischen Sprachfamilie zählende Völker bezeichnen. Schon von ihrem Anfang an kennzeichnet sie eine differenzierte Polyethnie. Wie nicht nur germanische, sondern auch nicht-germanische Goten, Galinden und andere baltische Völker, von der Weichsel in die Ukraine gezogen sind, haben sie am Schwarzen Meer die verschiedensten Ethnia und nicht nur indoeuropäische Völker in sich aufgenommen. Und diese Fähigkeiten haben sie auf dem Boden des Römerreichs beibehalten. Mit zehn Völkern zog Theoderich der Große von Thrakien nach Italien, mit zehn Völkern wanderten die Westgoten in Südfrankreich und Spanien ein. Ein Westgote thrakischer Herkunft hieß Bessas, und den gleichen Namen trug ein thrakischer Gote, der als zweiter im Rang unter Belisar 535 - 546 in Italien kämpfte. Beide sind dem thrakischen Stamm der Bessi nachbenannt.

Doch zurück zur Mitte des 3. Jahrhunderts. Im Frühjahr 250 stoßen drei Heersäulen, die aus dem moldauisch-muntenischen Raum kommen, auf rämisches Gebiet vor. Ziel des Angriffs sind die Provinzen Dakien und Mösien einschließlich Thrakiens, die in einem mehrjährigen Kriegszug verwüstet werden. Das Unternehmen steht unter der Führung des Gotenkönigs Kniva, der über mehr als bloß primitive Kenntnisse in Taktik und Strategie verfügt. Sein Königtum wirkt derartig gefestigt, daß er Verluste und Niederlagen hinnehmen kann, ohne daß ihm seine Leute sofort davon gelaufen wären. Kniva setzte vom heutigen Celeiu nach Oescus-Gigen über die Donau, vollführte eine Linksschwenkung und zog stromabwärts in Niedermösien ein. Nicht vor dem Frühjahr 251 trat Kniva den Rückmarsch an. Kaiser Decius und sein Sohn Herennius versuchten ihm den Weg abzuschneiden. Nach einigen Anfangserfolgen traf das Römerheer im Hochsommer 251 auf die gotische Hauptmacht bei Abrittus-Hisarlak in der Nähe von Razgrad. Kniva lockt seinen Gegner in ein unübersichtliches Sumpfgebiet, scheint aber selbst genaue Ortskenntnisse zu besitzen. Die Goten kesseln das Römerheer ein, Decius und sein Sohn fallen. Sein Nachfolger muß die Goten mit ihrer reichen Beute an Menschen und Gütern ziehen lassen.

Damit war ein Höhepunkt, aber noch lange nicht das Ende des ersten Gotensturms erreicht, Die Invasionen erfaßten bald die gesamte Balkanhalbinsel und Kleinasien, ja, selbst zu Schiff siteßen die Goten und ihre Verbühdeten bis tief in die Ägäis vor. Erst Kaiser Claudius II. Besiegte die Goten 269 in zumindest zwei großen Schlachten, von denen die eine an der südbulgarisch-griechischen Grenze, die andere beim heute serbischen Niš geschlagen wurde. Diese Erfolge trugen dem Kaiser den zum ersten Mal verliehenen Triumphaltitel Gothicus ein, ein Titel, der gleichzeitig den ältesten zeitgenössischen Beleg für den Gotennamen überhaupt bildet. Auf den Erfolgen seines Vorgängers aufbauend, gelingt es Kaiser Aurelian, die Goten nördlich der Donau, wohl im heutigen Muntenien, so entscheidend zu schlagen, daß die Einheit des Volkes für immer verloren ging. Gleichzeitig gab der Kaiser jedoch die trajanische Dacia auf und eröffnete gotischen, vandalischen und sarmatischen Völkern ein wichtiges Expansionsgebiet. Mit der Aufgabe der einzigen norddanubischen Römerprovinz zogen das und die Bürokratie ab, Die einheimische romanisierte Befölkerung blieb im Lande und romanisierte die neuen Herren. Dazu kam, daß schon um 260 die Vorfahren Wulfilas aus dem kleinasiatischen Kappadokien ins Land nördlich der Donau verschleppt wurden. Damit kamen Christen ins Land, die - um mit einer nur wenig jüngeren Quelle zu sprechen - “ihre Herren zu Brüdern (in Christo) machten”.

Die Erfolge Aurelians ermöglichten die völlige Wiederherstellung der unteren Donaufront. Es bedeutete wenig, daß sich gotische Scharen in die römische Thronfolgekämpfe nach dem Scheitern der Tetrarchie einmischten. Schließlich besiegte Konstantin der Große seine inneren und äußeren Gegner, ja, er ging sogar in der Nachfolge Aurelians zur Gegenoffensive und teilweise Wiedereroberung des linken Donauufers über.

Bis zum Einbruch der Hunnen im Jahre 375/76 sah man auf heute bulgarischem Boden gotische Händler, die den notorischen Lebensmittelmangel mördlich der Donau mit dem Verkauf von Sklaven und anderen barbarischen Besonderheiten auszugleichen suchten. Und man sah gotische Elitetruppen als Einheiten des Rämerheers, die sich so gut oder so schlecht auf Reichsboden aufführten wie dies alle Soldaten der spätantiken Armeen taten. Die westlichen Goten, die sich selbst Vesier, “die Guten” nanntet, von den anderen aber den Namen Terwingen, “die Waldleute”, erhielten, entwickelten eine differenzierte Staatlichkeit, die das Römerreich auch insofern kopierten, als die heidnische Oberschicht die christlichen Unterschichten verfolgte. Jedenfalls verfügte das Römerreich an der unteren Donau bis 376 über das Gesetz des Handels.

Der Hunnensturm, der die Ebenen nördlich der Donau im Sommer 376 heimsuchte, änderte alles. Nun zerbrach die Rom orientierte Staatlichkeit der Terwingen. Sie und ihre östlichen Nachbarn, die Ostrogothen oder Greutungen, suchten, soweit sie sich vor den Hunnen retten konnten, gemeinsam oder getrennt ihren Weg ins Römerreich. Das Land, das die bei weitem überwiegende Mehrzahl der Flüchtlinge, die ganze Völker waren, aufzunehmen hatte, war das heutige Bulgarien, war Thrakien unter Einschluß des nordöstlichen Griechenlands und der europäischen Türkei.

Kaiser Valens hatte die Donaugoten 367/69 nördlich der Donau angegriffen und 376 die Aufnahme des mit ihm verbündeten Gotenfürsten Fritigern und seiner Leute erlaubt. Er nahm aber die drohende Gefahr nicht ernst, sondern leistete sich einen der üblichen Perserkriege. Schließlich mußten er und seine Umgebung einsehen, daß die Reichsgrenzen an der unteren Donau ernstlich bedroht waren und die Goten in Thrakien zur Räson gebracht werden mußten. Immer noch unterschätzte er sie jedoch, obwohl er eine gewaltige Streitmacht zusammenzog, um sie am 9. August 378 bei Adrianopel/Edirne zu stellen. Die Siegessicherheit des Kaisers und seiner Umgebung sollte sich bitter rächen. Er verzichtete auf das Eintreffen der westlichen Elitetruppen, die schon in Nordwestbulgarien standen und dort eine neuartige Reiterattacke östlicher Goten erlebten. Fritigern konnte nämlich nicht nur seine terwingischen Fußkrieger aufbieten, sondern hatte auch greutungisch-alanisch-hunnische Reiter als Verbündete gewonnen. Mit Hilfe der letzteren gelang ihm bei Adrianopel ein Umklammerungsmanöver. Die von allen Seiten umzingelte römische Armee ging zugrunde und mit ihr der Kaiser, die meisten seiner Generäle und nicht weniger als 35 Kommandanten im Rang von Obersten. Man hat die Schlacht von Adrianopel als die große Wende der abendländischen Kriegführung bezeichnet. Mit ihr habe die 1000-jährige Herrschaft der Ritter begonnen.

Fritigern konnte aber weder Adrianopel noch Plovdiv erobern, und ein Vorstoß nach Konstantinopel war von vornherein zum Scheitern verurteilt. Den einzigen Erfolg errangen die Goten bei Stari Nicub (Nicopolis ad Istrum), dessen Besatzung kapitulierte. In den Städten aber lagen nicht bloß die Reichtümer der Römer, sondern vor allem die Nahrungsmittel, die die Goten so dringend benötigten. Wieder begann das, obgleich nun siegreiche Volk zu hungern. Aber eines gelang den Goten durch die Schlacht von Adrianopel: mit ihr begann die Änderung der römischen Politik gegenüber den reichsangehörigen Barbaren. Nach weiteren vier Jahren der Verwüstungen schloß Kaiser Theodosius der Große am 3. Oktober 382 den wohl folgenschwersten Barbarenvertrag der römischen Geschichte. Die Bestimmungen des Foedus von 382 sind nicht genau bekannt; doch dürfte es folgende Punkte enthalten haben: Erstens wurden die Goten Reichsangehörige, blieben aber Gentiles und besaßen als Fremde kein Connubium mit den Römern. Zweitens erhielten die Goten vornehmlich im Gebiet zwischen Donau und Balkangebirge steuerfreies Siedlungsland, obwohl nicht Eigentum nach römischem Recht. Drittens blieb das zugewiesene Land zwar römisches Hoheitsgebiet, doch galten die Goten als autonom. Viertens waren die Goten zu Waffenhilfe in römischen Diensten verpflichtet, wobei die eigenen Stammesführer bloß subalterne Kommandos erhielten. Fünftens lebten die Goten mit den Provinzialen als Vertragspartner “unter einem Dach”, was auf die römische Militäreinquartierung deutet und offenkundig nicht auf Dauer gedacht war. Ihre Versorgung sollte wohl das zugewiesene Land sichern; doch ist nicht klar, ob sie es selbst zu bebauen hatten; eine Lösung, die jedenfalls keine große Zukunft hatte, sich jedenfalls grundsätzlich von den jüngeren gallisch-italienischen Modalitäten unterschied. Sechstens standen den gotischen Föderaten Jahrgelder in unbekannter Höhe zu.

Positiv zu Buche stand die Hoffnung des Kaisers, die gotischen Vertragspartner würden sich am Wohlverhalten der Leute Wulfilas und der anderen “früher aufgenommenen (römischen) Goten” ein Beispiel nehmen und überdies das militärische Potential an der Donaufront kräftig stärken. Dazu ist zu sagen, daß die erste gotische Christenverfolgung 348 Wulfila und seine Anhänger aus dem Lande getrieben hatte, worauf sie von Konstantius II. aufgenommen und in Nordbulgarien angesiedelt wurden. Hier haben Wulfila und seine Helfer die Bibel ins Gotische übersetzt. Hier war Wulfila nicht nur Gotenbischof, sondern auch der Ethnarch seiner Leute. Hier hat Wulfila nicht bloß für seine Goten, sondern auch für die einheimische Bevölkerung auf Latein und Griechisch gelehrt und gepredigt und unter ihnen dankbare Schüler gefunden. Er besuchte mehrere große Kirchenversammlungen und dürfte 383 anläßlich eines Konzils in Konstantinopel gestorben sein. Das Credo des Gotenbischofs ist überliefert und zeigt eine unkatholische Auffassung von der Dreifaltigkeit. Wulfila bekannte den ewigen Gott Christus und den Heiligen Geist, der nicht Gott, sondern die göttliche Kraft des Sohnes ist. Im 5. Jahrhundert wurde diese Auffassung als Arianismus verketzert, und auch heute noch spricht man vom gotischen Arianismus. Diese Bezeichnung ist sicher nur zum Teil richtig, zumal der Osten der Reiches und nicht zuletzt die kaiserlichen Herren mit ihren Reichsbischöfen in Konstantinopel während des 4. Jahrhunderts alle mehr oder weniger radikale Arianer waren und ihren Glauben an die neuen Völker weitergaben. Es waren jedenfalls die Goten Mösiens, die bis gegen 395 die Basis schufen, von der die so erfolgreiche innergermanische Mission ausging. Es ist Nordbulgarien gewesen, wo die Grundlagen des germanischen Christentums gelegt wurden. Anfangs wurden davon bloß die übrigen “gotischen Völker”, die Ostrogoten, Gepiden und Vandalen, danach der Großteil der Germania erreicht, so daß selbst der fränkische Merovingerkönig Chlodwig um ein Haar Arianer gewonnen wäre - so habe ich noch 1990 geschrieben - in der Zwischenzeit bin ich überzeugt, daß er tatsächlich Arianer war, bevor er knapp vor 500 die katholische Taufe empfing.

Ungefähr zehn Jahre nach dem weltgeschichtlichen Vertrag von 382 ereignete sich in Thrakien ein zweites Ereignis von weitreichender und beispielhafter Wirkung. Eher 391 als 395 erhoben die thrakischen Goten und polyethnische Zuwanderer vornehmlich gotischer Herkunft den Balthen Alarich I. zum König, und zwar zu einem monarchischen König, den die Donaugoten bisher nicht kannten. Vor größeren Entscheidungen mußte Alarich zwar die Repräsentanten seines Volkes fragen; gegenüber der Zeit Fritigerns hatte sich daran nichts geändert. Der Pflicht und des Rechts, an der gentilen Politik mitzuwirken, haben sich die Nachfolger der terwingischen Teilkönige auch nach 395 nicht freiwillig begeben. Aber die schrittweise Zentralisierung der Gewaltausübung und die Zurückdrängung eigenständiger Herrschaft hatte mit Alarich I. begonnen.

Bemerkten aber die römischen Zeitgenossen darüber hinaus eine qualitative Varänderung in Alarichs institutioneller Stellung? Tatsächlich wird der Balthe mit Brennus und den Giganten verglichen. Er ist der tyrannus Geticus, der “Herr und Besieger der Thraker” und deren mythischen Königs Rhesus und hat “sehr viele Kaiser in die Flucht geschlagen”; alles Angaben, die ihn - trotz ihres poetischen Aufputzes - über einen bloßen Barbarenhäuptling stellen. Besonders wertvoll ist in diesem Zusammenhang das Zeugnis des Griechen Olympiodor, dessen Kenntnis barbarischer Institutionen auf Autopsie und eigener Erfahrung beruht. Anläßlich einer Gesandschaft zu den Hunnen entdeckte er bei ihnen - Attilas Monarchie stand noch in den Sternen - eine Mehrheit von Häuptlingen, Teilherrschern und Anführern von Untergruppen, denen er den Namen eines rhix gibt. Ebenso bezeichnete er einen pannonischen Gotenfürsten. Hingegen enthalten die Fragmente Olympiodors keine einzige Stelle, die den Ausdruck Rhix für den Anführer einer gentilen Großgruppe gebraucht hätte. Wer einen Stamm, Phyle, beherrscht, der ist ein Stammesherrscher, Phylarchos, oder er heißt Hegemon und ist damit als Inhaber eines allgemeinen Herrschaftsauftrags ausgewiesen. Von Alarisch I. bis Valia führen alle westgotischen Monarchen entweder die Bezeichnung eines Phylarchen oder die eines Hegemons. Die gleichen Titulaturen erhält aber auch Gundahar, der sich als burgundischer Alleinherrscher gegenüber einer Mehrheit älterer Könige durchgesetzt hatte. Olympiodors Terminologie läßt nur den Schluß zu, daß er entweder alle Stammesherrscher von Alarich I. bis Valia als monarchische Könige verstand oder keinen von ihnen. Einen Rangunterschied hat er nicht gemacht.

Die Goten wirkten vielmehr wie eine einzige Phyle unter dem einzigen Phylarchos Alarich und waren zu einer - nach dem Dezimalsystem aufgebauten - königlichen Gefolgschaft, zu den “Alarich-Goten” geworden.

Von allen Arten des Königtums außerhalb der römischen Reichsgrenzen unterscheidet sich das Königtum auf römischem Boden durch seine faktisch wie rechtlich unverzichtbare Verbindung mit einem regionalen oder dem allgemeinen Heermeisteramt. Alarich war nicht nur der erste Gote, sondern überhaupt der erste Germanenkönig, der Heermeister einer regulären römischen Armee wurde. Im Spätsommer oder Herbst 391 hatten die Goten und ihre Verbündeten ihre nordbulgarischen Siedlungsgebiete verlassen und waren über das Balkangebirge nach Süden vorgedrungen. Führer des Unternehmens war der mösische, jedoch noch nördlich der Donau geborene Gote Alarich. Damit wurde - zum ersten Mal seit 382 - der Vertrag zwischen Theodosius und den gotischen Föderaten gebrochen. Zunächst mußten die römischen Truppen schwere Niederlagen hinnehmen, bis Theodosius den Reichsfeldherrn Stilicho mit der Bekämpfung Alarichs beauftragte. Stilicho besiegte den Gotenkönig 392, indem er seine Truppen einschloß, mußte jedoch die Feinde auf kaiserlichen Befehl - nach Abschluß eines Vertrags - wieder freilassen. Damit hatten die beiden Kontrahenten jenes den Leser oder Zuhörer ebenso ermüdende wie die Zeitgenossen empörende Katz-und-Maus-Spiel begonnen, daß sich bis einschließlich 402 noch vier Mal wiederholen sollte. Bis heute spricht man von Verrat und Käuflichkeit Stilichos, von der Disziplinlosigkeit und Bestechlichkeit seiner Truppen.

Alle diese Überlegungen gehen jedoch von der falschen Annahme aus, die römische Politik habe am Ende des 4. Jahrhunderts noch die Option besessen, es sei noch in ihrem Interesse gelegen, eine reichsangehörige Föderatenarmee zu vernichten. Und das waren die thrakischen Goten geworden, keine Invasion, sondern Einheiten der römischen Armee. Diese konnten rebellieren, um bessere Tarifverträge auszuhandeln, aber sie waren keine auswärtigen Feinde, die es zu vernichten galt. Folgerichtig folgten Alarich und die Seinen, angeblich 20.000 Krieger, dem Heer des Ostkaisers Theodosius, als dieser 394 die Usurpation des Galliers Eugenius mit Waffengewalt niederzuwerfen suchte. Alarich führte sie an, erhielt jedoch weder ein selbständiges Kommando noch ein römisches Militäramt. Am 5. Und 6. September 394 schlug Thefdosius den Usurpator; die Schlacht fand an einem linken Nebenfluß des Isonzo an der heutigen slowenisch-italienischen Grenze statt. Die Goten erlitten entsetzliche Verluste, doch insgesamt blieb die christliche Orientarmee über die heidnische Westarmee siegreich. Die Schlacht am Frigidus entschied auch über die Durchsetzung des Christentums im Römerreich, und zwar des katholischen Christentums, und die arianischen Goten aus Thrakien hatten daran ihren maßgeblichen Anteil. Als Theodosius wenige Monate danach am 17. Jänner 395 starb, fühlten sich Alarich und die Seinen - die Quellen nennen sie nun schon Alarich-Goten - an keinen Vertrag mehr gebunden. Sie kehrten zunächst nach Mösien zurück, holten dort ihre Stammesgenossen ab und begannen ihren langen Marsch durch die Balkanhalbinsel, durch Italien, wo 410 Rom fiel, und schließlich nach Südfrankreich, wo das Reich von Toulouse entstand. Alarich sollte die Einnahme Roms nur kurze Zeit überleben; aber seine baltische Familie wetzte sich als Könige des Westgotenreichs durch, mögen sie auch nicht in direkter männlicher Deszendenz die Nachkommen des thrakischen Gründerkönigs gewesen sein.

Im Winter 399 auf 400 wird Thrakien Schauplatz einer Rebellion “römischer” Goten, die unter der Leitung des römischen Heermeisters donaugotischer Herkunft namens Gainas standen. Während ein Unterfeldherr mit gotischen Kriegern in römischen Diensten aus Kleinasien in Thrakien einfällt, zieht Gainas nach Konstantinopel und besetzt die Stadt. Hier verrät der Gote sehr rasch große Unsicherheit: seine Politik wirkt halbherzig, brutal und kurzsichtig. Konstantinopel ist einfach zu kompliziert für einen Militär, der trotz seiner hohen Reichsämter im Grunde seines Herzens stets ein Barbar und subalterner Truppenführer geblieben war. Möglicherweise behinderte ihn auch seine niedere Abkunft. Jedenfalls verstand er das hauptstädtische Leben nicht. Das Verlangen des überzeugten Arianers, man möge seiner Glaubensgemeinschaft in der Stadt eine katholische Kirche überlassen, stößt auf den heftigen Widerstand des Johannes Chrysostromos und erregt den Unmut der Bevölkerung. Entweder läßt Gainas tatsächlich Banken plündern, oder man verbreitete absichtlich das Gerücht, er werde die Kassen der Geldwechsler beschlagnahmen. Jedenfalls brennt mit einem Mal der kaiserliche Palast. Aus der allgemeinen Unruhe entwickeln sich Straßenkämpfe, aus ihnen entsteht Panik. Nur die Hälfte der den Städtern zahlenmäßig stark unterlegenen Gainas-Truppen steht in der Stadt. Bei einem Versuch, beide Haufen zu vereinigen, begeht Gainas schwere Fehler. Die Menge stört den Abzug, und die Menschenjagd auf die Goten beginnt. Am 12. Juli 400 fliehen 7000 von ihnen in die orthodoxe Kirche der Goten nahe dem Palast. Hierher war vielleicht vor nicht langer Zeit Johannes Chrysostomos persönlich gekommen, um zu ihnen zu predigen. Und hier werden die Goten nun eingeschlossen und auf persönlichen Befehl des Kaisers niedergemetzelt und verbrannt. Gainas aber konnte entkommen; sein Versuch, in Thrakien Fuß zu fassen, wurde von den Einheimischen vereitelt. Darauf wollte er mit seinen Truppen wieder nach Kleinasien übersetzen, weil er dort mit einem starken gotischen Element rechnen konnte. Die Barbaren besaßen jedoch keine Schiffe; ihr Übergang wurde zur Katastrophe, da ein anderer Gote, der Nachfolger des zum Reichsfeind erklärten Gainas und sein ehemaliger Stammesgenosse, mit einer römischen Flotte auftauchte und die primitiven Flösse der Goten vernichtete. Darauf wandte sich Gainas nach Norden, durchzog Thrakien und suchte, in die transdanubische Heimat zurückzukehren. Bis an den Strom waren ihm selbst römische Soldaten gefolgt, die er jedoch beim Eintritt in das Barbaricum töten ließ.

Im allgemeinen liest man, Gainas sei von den Hunnen unter Uldin abgefangen und getötet worden. Die Behandlung der römischen Mitläufer und die Tatsache, daß es zu Kämpfen nördlich der Donau kam, legen freilich eine andere Erklärung nahe. Wahrscheinlich versuchte der Gote, “daheim” ein unabhängiges Reich zu bilden, das die Hunnen als Bedrohung empfanden. Nur zu leicht hätten die Rückwanderer zum Anziehungspunkt für die unterworfenen gotischen Völker werden können. Als Gainas am 23. Dezember 400 fiel, war der hunnisch-gotische Krieg sofort zu Ende.

Der Abzug der Alarich-Goten bedeutete keineswegs, daß alle Goten Thrakien verlassen hätten. Aber ihre Zahl hatte stark abgenommen. Eine neue Gotisierung des heute bulgarischen Raums setzte nach dem Tod Attilas im Jahre 453 und dem bald darauf erfolgten Zusammenbruch des Hunnenreiches ein. Auch die Vorfahren des gotischen Geschichtsschreibers Jordanes zogen nach Thrakien. Die Vatergeneration Theoderichs des Großen, sein Vater und dessen beide Brüder, gingen dagegen zunächst nach Pannonien. Sie konnten sich als Anführer nur eines Teils der ehemals hunnischen Goten durchsetzen. Diese hunnischen Goten waren mehrheitlich aus Ostgoten/Greutungen entstanden, hatten aber auch im Norddanubien zurückbleibende terwingisch/vesische Gruppen aufgenommen. Nach 456 entstand ein Königreich der - wie wir heute sagen - Ostgoten im heutigen Ungarn. Aber eine noch größere Zahl als jene 18.000 Krieger mit ihrem Anhang hatten sich in Thrakien niedergelassen und waren hier unter der Führung eines Amalers mit dem lateinischen Namen Triarius Soldaten Konstantinopels geworden. Triarius verheiratete seine Schwester an den Alanen Aspar, dem Oberbefehlshaber der oströmischen Armee. Als Triarius wohl noch vor 460 starb, konnte sein Sohn Theoderich Strabo, der Schieler, ungefährdet die Nachfolge des Vaters antreten. Im Jahre 471 war Aspar gestürzt worden, doch Theoderichs Strabo versuchte, zunächst mit Erfolg, seinen Verwandten Aspar zu beerben und eine römische Karriere zu machen. Als diese Pläne scheiterten, zog sich Theoderich Strabo nach Thrakien zurück, sammelte dort ein ostgotisches Heer und wurde 473 von diesen Kriegern zum König erhoben.

Nach alter, wenn auch nicht unbedingt guter mitteleuropäischer Tradition setzt man das Ende des weströmischen Reichs mit Odoakers Königserhebung des Jahres 476 gleich. Tatsächlich hatte dieses Ereignis einen drei Jahre älteren Vorläufer; denn die Königserhebung Odoakers gleicht der thrakischen des Jahres 473 aufs Haar. Das Königtum Theoderisch Strabos entstand auf der gleichen konstitutionellen Grundlage. Ein römisches Föderatenheer suchte seine Forderungen durchzudrücken, indem es seinen General zum König machte. Theoderich Strabo verlangte und erhielt die Anerkennung als einziger Gotenkönig, dem - man hatte von den Hunnen gelernt - Überläufer zurückgeschickt werden mußten. Des weiteren verlangte er die Ansiedlung seiner Leute in Thrakien sowie die Herausgabe des institutionellen wie materiellen Erbes Aspars. Überdies erhielt der thrakische Gotenkönig jährlich 2.000 Goldpfund zugesprochen. Wäre diese Summe tatsächlich ausbezahlt worden, hätte Theoderich Strabo damit ein Riesenheer von einigen 10000 Föderatenkriegern sammeln können. Das Geld traf nicht ein, aber für ihn selbst sprang bei diesem Handel das Amt des obersten Heermeisters heraus, wobei er sich bereit erklärte, mit seinen Leuten gegen jedermann mit Ausnahme der Vandalen zu ziehen. Letztere wohnten damals schon in Afrika. Wollte man sie angreifen, mußte man übers Meer, dem die Goten nach ihren Erfahrungen besser fernblieben.

Der große Erfolg Theoderich Strabos in Thrakien, das heißt in unmittelbarer Nähe der Reichshauptstadt Konstantinopel, war der Hauptgrund für den Abzug der pannonischen Goten unter Theoderichs Vater Thiudimir. Zunächst ging es nach Makedonien, wo Thiudimir starb und Theoderich zum Nachfolger als König erhoben wurde. Zwischen 474 und 476 gab Theoderich das makedonische Föderatenreich auf und zog mit seinen Leuten nach Niedermösien. Vorort dieses zweiten Versuchs einer Reichsbildung wurde das strategisch günstig gelegene Novae-Svistov. Hier hielt sich Theoderich Thiudimir-Sohn mit Unterbrechungen bis 488 auf. Er hatte einen Zwei-Fronten-Krieg zu führen, der, obwohl nicht immer blutig, schwierig genug war: Zum einen ging es um “Anerkennung und Integration” seitens der römischen Reichsregierung, zum anderen um die Bekämpfung seines gleichnamigen Konkurrenten Theoderich Strabo. Lange Zeit hatte dieser die besseren Karten. Sein Heer war auf 30.000 Mann angewachsen, eine enorm hohe Zahl von Kriegern schlossen sich ihm an. Theoderich der Große verfügte wohl niemals in seinem Leben, auch in Italien nicht über so viele Krieger. Um die Bedrohung zu bekämpfen, mobilisierte Kaiser Zenon gegen die thrakischen Goten die Bulgaren. Sie stammten aus der hunnischen Konkursmasse und tauchten um 480/81 zum ersten Mal in ihrer späteren Heimat auf. Noch aber waren die Goten des Theoderich Strabo stärker. Aber auch er hielt seine tragische Stellung für unhaltbar und wollte nach Griechenland ziehen. In der thrakischen Stadt Stabulum Diomedis erreichte ihn im Spätsommer 481 sein Schicksal. Er starb an einer Verletzung, die ihm ein scheuendes Pferd zugefügt hatte.

Von seinem gefährlichsten Feind und Konkurrenten befreit, eröffnete Theoderich der Große im Jahre 482 die Offensive gegen Griechenland. Die schrecklichen Verwüstungen zwangen Zenon 483 endlich zum Abschluß des erwünschten Vertrags: Der Amaler wird in seine Heermeisterwürde und als Patrizius eingesetzt, 483 zum Konsul designiert und mit Uferdakien und Teilen Niedermösiens ausgestattet. Theoderich kehrte nach Novae zurück, von wo er ein halbes Jahrzehnt zuvor aufgebrochen war. Wollte er nun tatsächlich “an die Grenze Skythiens” ein ruhiges Leben führen, wovon er einst geschwärmt hatte? Am 1. Januar 484 muß Theoderich jedenfalls in Konstantinopel gewesen sein, um dort suo anno mit 33 Jahren den ordentlichen Konsulat anzutreten. Spätestens seit damals besaß er das römische Bürgerrecht, wodurch auch seine Familie der Amaler zu Flaviern wurde. Die spektakulärste Tat seines Konsulats war die Tötung des Strabo-Sohns. Dieser hatte die Stellung seines Vaters bald nach dessen Tod verspielt. Er brachte seine Onkel um und verlor das Heer, das zum Großteil zu Theodrich dem Großen überging. Die Tat, möglicherweise für den Tod der Strabo-Brüder und auf offener Straße vollbracht, sollte nicht die einzige Blutrache im Leben Theoderichs des Großen bleiben.

Die Überlieferung ist für die Jahre von 484 und 487 voller Widersprüche, die man sich am besten als Schaukelpolitik Zenons gegenüber seinem gefährlichsten Verbühdeten Theoderich erklären läßt. Auch gegen diesen rief der rechtmäßige Kaiser die Bulgaren zu Hilfe - noch im ostgotischen Ravenna ließ sich Theoderich für die Tötung des Bulgaren-Khans im Zweikampf feiern.

Von seinem Herrschaftsmittelpunkt Novae aus verhandelte Theoderich mit Konstantinopel und erreichte schließlich den Abschluß des folgenschweren Vertrags, wonach “er nach der Besiegung Odoakers für seine Mühen an der Stelle des Kaisers, bis dieser dorthin (nach Italien) kommen, herrschen solle”. Im Jahre 488 setzten sich die Ostgoten Theoderichs in Bewegung. Ihre Zahl wird auf wenigstens 20.000 Krieger, das heißt auf insgesamt etwa 100.000 Menschen geschätzt, was der Wirklichkeit wohl nahe kommt. Nicht alle Balkangoten und bei weitem nicht alle Goten Thrakiens schlossen sich dem Zug an. Theoderich bemühte sich jedoch um den Konsens möglichst vieler Angehöriger seines Volkes. Selbst mit den Krimgoten stand er in Verhandlungen; doch lehnten diese eine Beteiligung am italienischen Unternehmen ab und blieben zu Hause. Ebenso handelten viele, selbst hochgestellte Goten in Thrakien. Aus dieser Gruppe stammten nicht die schlechtesten Soldaten, die Justinian gegen das italienische Ostgotenreich sandte. Im Kampf der beiden Theoderiche hatten sich die amalischen Goten gespalten; tiefe Wunden waren geschlagen worden, die selbst ein halbes Jahrhundert später noch nicht heilten. Versagten viele Goten König Theoderich ihre Gefolgschaft, schlossen sich andererseits nichtgotische Elemente an, wie Rugier und einzelne Römer, darunter selbst Verwandte des Kaisers dem Gotenzug an.

Die Gründe für Theoderichs Abzug aus Thrakien sind gut überliefert. Der Gotenkönig sah sich der kaiserlichen Macht auf die Dauer nicht gewachsen. Gegen ihn arbeitete die Zeit, die Zenons Verbündeter war. Blieb Theoderich ohne Erfolg oder konnte er, was auf dasselbe hinauslief, die wirtschaftlichen Probleme seiner Gefolgschaft nicht lösen, würden sie ihn verlassen, und ein unrühmliches Ende wäre ihm gewiß. Indem er sich gegen Odoaker schicken ließ, diente er zwar weiter als Objekt der zenonischen Schaukelpolitik, erhielt zugleich aber auch die Chance, nicht mehr länger von der kaiserlichen Staatskasse abzuhängen. Nach mindestens vier vergeblichen Versuchen schien zum ersten Mal die Möglichkeit einer dauerhaften Reichsbildung in greifbare Nähe gerückt. Sie sollte die prächtigste, glanzvollste, wenn auch nicht dauerhafteste Reichsbildung gotischer Völker werden.

Wieder sind nicht alle Goten aus Thrakien abgezogen. Viele von ihnen hatten hier eine dauerhafte Heimat außerhalb der gotischen Institutionen gefunden. Einer der wichtigsten Unterfeldherren Belisars im Kampf gegen das italienische Gotenreich des Vitigis hieß - es wurde schon erwähnt - Bessas. Er trug als Personenname das Ethnonym Besse, wie ein altes thrakisches Volk hieß. Ein anderer Gote, der es im Römerheer sogar zum obersten Heermeister brachte, hatte sich in Thrakien romanisiert. Er hieß Vitalianus und griff 513 gemäß seinem Amt, das mit Religionsfragen betraut war, in religiöse Streitigkeiten ein. Er war eine mächtige Person unter den Großen von Byzanz; zu mächtig in den Augen Justinians, der ihn ermorden ließ.

Als Terwingen und Greutungen waren die Goten 376 und in den folgenden Jahren nach Thrakien gekommen. Das Namenpaar konnte nicht überleben, lebt aber im altnordischen/skandinavischen Hunnenschlachtlied in bezeichnender Weise fort. Hier heißt das Gotenland Tyrfinger, der Terwing, und trägt damit denselben Namen wie das mythische Erbschwert der Goten. Das gleiche gilt aber auch vom Thrakisch-skytischen Ares-Mars, der die schwertgestaltige Inkarnation des Volkes und Landes ist. Soweit also waren die westlichen Terwingen an Thrakien akkulturiert, daß sie auch Kultus und Religion übernahmen. Ganz anders die östlichen Greutungen. Daher gebraucht das Hunnenschlachtlied den Greutungennamen in ganz anderer Weise: Der Greutunge steht weder für das Erbschwert noch für das Land, sondern ist eine dämonisch-göttliche Person, nämlich Odin selbst. Das Gotenland der nichtköniglich-westlichen Goten blieb in der Memoria als Land in Schwertgestalt erhalten; der tragische Untergang der königlichen Goten des Ostens wird als Greutungenkrieger personalisiert und Teil der nordgermanischen Götter- und Heldensage.

Davon wie von den Vorgängern in der gotisierten römischen Armee völlig unbeeindruckt und fern aller Heldengestalten lebten und überlebten Wulfilas christliche Goten am Nordabhang des Haemos-Gebirges. Sie, die Gothi minores, die Kleinen, das heißt Römischen Goten hatten sich sogar gegen die gotischen Heerkönige zur Wehr gesetzt, als man sie für kriegerische Heldentaten begeistern wollte. Sie waren jedenfalls nicht unter denen, die - um die Gotengeschichte zu zitieren - Theoderich ihre Zustimmung gaben, um die Heimat zu verlassen. Seit der Mitte des 4. Jahrhunderts siedelten sie im heutigen Nordbulgarien. Aber noch im Frankenreich des 9. Jahrhunderts glaubte ein Walahfried Strabo zu wissen, daß Goten in den Provinzen der Griechen zusammen mit skythischen, das heißt slawischen Völkern lebten und die lingua theodisca sprachen. Also kein Hinweis auf die Krimgoten, auf ein Problem, das ich bewußt auslasse, sondern auf das Bulgarenreich des 9. Jahrhunderts.

Mit den letzten beiden Beispielen ist die Geschichte der Goten zugunsten eines Gothizismus, einer Geschichte des gotischen Nachlebens, verlassen worden. Dieser Gothizismus hat eine lange europäische Geschichte - er lebt besonders fort im Spanischen und im Portugiesischen ebenso wie im österreichischen Mittelalter und im Schwedischen - die zweite Krone im schwedischen Staatswappen steht für das götländische Regnum Gothorum -, aber auch in faschistisch-politischen Ideologien: So wollten die kroatischen Ustaschi Goten sein. Weitaus harmloser, dafür umso geschichtsmächtiger war die spätantike Gleichsetzung der Goten mit dem großartigen thrakischen Volk der Geten. Wenn die moderne Historie die Gotengeschichte Cassiodors in der Bearbeitung des thrakischen Goten Jordanes zitiert, spricht sie nicht von der Gothica, sondern von der Gethica.

Und damit schließt sich der Kreis. Die Polyethnie des spätantik-frühmittelalterlichen Thrakien umfaßt auch gotische Völker, von denen hier nicht wenige erst zu Goten wurden. Viele schlossen sich den großen Heerkönigen, Alarich I. und Theoderich dem Großen, an und verließen das Land. Eine nicht geringe Zahl blieb jedoch im Lande, brachte es in kaiserliche Diensten zu mehr oder weniger hohen Ehren oder fand ihre Heimat, wo sie als Bauern und viehzüchtende Hirten für ihren Glauben leben konnten. Von ihnen dürfte noch im 9. Jahrhundert Kunde ins Frankenreich gedrungen sein.